Постинг
28.08.2009 04:14 -
Подрастващи мисли доста отдавна минали 5 дни
Автор: apollonia
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1742 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 28.08.2009 04:17
Прочетен: 1742 Коментари: 2 Гласове:
0
Последна промяна: 28.08.2009 04:17
1ва ще дам мнение и насоки, писала съм по нещо цели 5 поредни дни, като заглавието на всеки е някоя фраза, която ми е направила впечатление, примерно говорила съм с приятелка и тя е казала нещо, което ме е накарало да се замисля.
Ден 1.
1вият ден е най-тъпо написан, сега като го прочетох разбрах, че не съм писала последователно и няма никаква идея, просто писания, в което също няма нищо лошо, все пак ако намерите нещо ценно, моля споделяйте, ще уважа и просто мнения, а за тези които са твърде мързеливи да го четат, ще кажа че не изпускат нещо сензационно.."
My life? There isn’t such thing.
Това е един от така добре познатите песимистични дни, в които се оказвам жертвата на всички лоши настроения около мен. Ужасно е да чувстваш, че мисията на живота ти е единствено да бъдеш изтривалка на чужди обувки. Дори и да не искаш тази съдба не можеш да направиш нищо, защото все пак ти си само такава незначителна част от света и никой няма да те послуша. Понякога ми се иска всеки ден да има основните черти на онези дни, в които всичко е наред и си мислиш и мечтаеш постоянно да усещаш това сладко чувство на удовлетворение от живота. Но уви, има и ужасни дни, това са части от времето, в които единственото, което витае в ума ти, е колко зле е положението, как всички са срещу теб и никой не те слуша и още много такива неща, които провалят сладкото чувство от това, че си жив. За съжаление песимистичните дни са много повече от оптимистичните.
Поне в моя живот.
Всички мисли в дни като този са велики и мъдри. Песимизмът означава самота, самотата ражда гениални идеи. Като изстрадала доста, мога да кажа, че такива мисли трябва да се отбелязват няъде, защото не всеки ден можеш да измислиш нещо наистина гениално, породено от лоши чувства и самота.
За момента животът ми се развива в добра посока, мнение на всички около мен, само аз мисля, че ставащото с мен е лошо. Може би съм права, а може би мисля така вмомента заради деня.
Вече остават две минути до новия ден, аз все още не съм осъзнала какво е станало в предишния. Така съм изгубила токова много дни, месеци, дори години, в опитване да разбера какво всъщност се случва с мен, какъв е смисълът да продължавам или просто коя съм. Това отново са песимистични въпроси. Иска ми се да напиша нещо в онези дни, когато съм щастлива и всичко е наред, за да сравня двете гледни точки, но знам, че това никога няма да се случи, защото в тези дни ми е най- малко до писане. Все пак съм щастлива и умът ми е зает с различни други неща, най-малко ми се сяда пред компютъра да пиша нещо.
Знам, че това неприятно чувство ще отмине скоро, но когато съм нещастна, знам, че съм направила нещо значително за себе си, дали е било грешка, нещо отдавна държано в тайна или нещо подобно, аз съм направила голяма стъпка в живота си и от това винаги боли. Да настъпваш напред в непознатото, да оставяш следи, които може би ще бъдат последвани, е винаги поемане на риск. Никога не знаеш какво ще се появи зад ъгъла. Това са рисковете на живота. Това го прави невероятен, необикновен и единствен. Трябва да правиш нови неща, за да не тъпчеш на едно място и да се чудеш накъде да поемеш. Рисковете са, за да бъдат поемани. От всеки. Най-много от мен. Това означава да живееш – да поемаш рискове.
Ден 2.
хаха, силно казано е последното изречение, но понякога наистина го мисля, мога да говоря с часове над това и да защитавам тезата си xD ъмм ~ беше момчето, което харесвах, така е написано и в оригинала, не крия просто име от вас, тогава бяхме само приятели, и то скарани приятели =/ в последствие се сдобрихме (аз му проговорих... понякога трябва да се правят такива неща) но всичко е наред, когато свършва добре, скоро тръгнахме, иии следващите сърдения не бях тази която си рони гордостта =) ноо се оказахме твърде различни и горди за да създадем връзка заедно =/
Maybe you should talk to him first.
Днес разбрах, че има и трети тип дни – безразличните дни. Това скучно чувство, обземащо те в тези части на деноношието, ужасни са! Минават монотоонно и ти не знаеш дали си там, където мислиш, че си, дали спиш, дали си буден, дали си жив. Просто наблюдаваш и не вършиш нищо.
Hi Gamma!
Hi, I have to change my clothes, come with me.
Ok.
Did u see ~ today?
Yes, but it was so wired, he stared me in my eyes, and he didn’t tell a word! Oh, I’m so alone.
Hum, maybe you should talk to him first.
Останах втрешена, потресена и замислена след този малък разговор. На пръв поглед приятелски повърхностен разговор, но понякога човек чува и успява да раздели безсмислиците от умните неща. Мислех цял ден над това. Дали мога да преодолея гордостта си и да се моля за постигане на целите си? Или не трябва да ме напуска вярата, че имам всичко, от което се нуждая, и рано или късно, без никакви усилия, получавам всичко, което поискам?
Все още не съм решила, но защо тогава още отстоявам гордостта си? Защото искам. И мога. Това и ще правя, предполагам, каквото и да стане. Просто ми е в кръвта. Не мога да се подчинявам на някакви си простосмъртни, решили, че могат да управляват живота ми, както поискат.
Някакви си простосмъртни. Силно казано, нали? Но е вярно! Другите са такива.
Аз съм съвършенството.
Ден 3.
Мисля, че това е доста стойностно, поне за мен, и може би е най-доброто дотук. Наистина тогава се чувствах много странно, имах приятели, но просто понякога не искаш да си с други, сега докато го четох се сетих, че когато говоря за любовта и самотата можеш да си влюбен в себе си xD иии тгава ще си винаги с човека който обичаш xD
Why are you sitting here alone?
Дали някой знае още от раждането си с кои хора трябва да е в група, с кои трябва да е риятел и с кои враг? Ако има такива хора искрено им завиждам. Този избор ми се струва най-трудното нещо в момента. Стоях сама, а около мен имаше огромен брой различни групи от хора. Минаваха самотни също. Поздравяваха ме и отминаваха. Но аз бях сама. Имам много възможности за приятелство и създаване на група от хора, също и много затворени врати. Дали все още не мога да реша, дали не искам или просто най-добре се чувствам в собствената си компания?
Има толкова различни хора. Как въобще успяват да се намерят такива с общи интереси, които искат да са заедно. Изглежда толкова трудно. Сякаш имам от всички други хора по нещо, и все пак не се чувствам добре с никого. Май отговорът е, че сама се чувствам най-добре. Дали това ще важи и за любовта? Ако е така е плашещо. Все пак любовта е взаимно отношение. Когато си влюбен, това е най-важното – да си с човека, когото обичаш. Не сам!
Малко съм объркана... не малко... Това нормална част от живота ли е? Да не можеш да си намериш мястото буквално? Мястото в училище, мястото в ежедневието, мястото в живота. Това не е загадка, в която има верен и грешен отговор. За всеки отговорът е различен и го разбира (или не) в различна фаза от живота си.
Отново намерих съчувствие при най-добрия ми приятел – музиката. Можеш да слушаш музика по всяко време, във всяко настроение, добро или лошо, вкиснато или весело, ако си тъжен или щастлив, какъвто и да си, където и да си. Невероятно е как може да има толкова много различни песни, подходящи за всичко. Няма съмнение, че помага. Обичам да слушам музика. Просто обожавам я! Незивисимо каква е. Много ме дразнят закостенелите възгледи на всички, че даден вид музика е кофти без дори да са го слушали. Всички се влияят от мнението на другите. Е, аз харесвам всичко, всичко ми допада.
Ден 4.
Тук отново става дума за въпроснот момче от 2ри ден, в общежитието има стая за свирене, ядосах се, че не мога да свиря на пианото, защото той свиреше там на своята китара. Аз без музика не мога! за това отидох в другата стая и надух стереото с любимите ми ГД който той май че мразеше.. леко така че дойде и каза фразата заглавие тоно и ясно, след това си замина в неговата стая, а аз не казах нищо.. просто нямах възможността и останах едва ли не с пръст в устата, а тук съм го представила сякаш нямам никаква вина, и двете може да са верни, зависи от гледната точка =)
Не мога да свиря, докато ти надуваш музиката в съседната стая!
Винаги съм мечтала да живея сред много хора. Всички казват, че хората искат това, което нямат. Може би е вярно, а може би не, но аз наистина исках да живея сред много хора и мечтата ми се сбъдна. Сега идва проблемът – никога не съм се съобразявала с други хора в дома си, и винаги съм издигала собствените си интереси. Нещо да ми се забрани беше немислимо, или да спра да го правя, заради друг.... това са глупости.
Това може би отново ме навежда на мисълта за самотата. Дали наистина най-добре ще се чувствам самотна, или е лесно да се приобщиш към групата от хора и да живееш задружно с тях?
Да не мога да правя нещо, защото преча на друг - това е непростимо! Защо съм длъжда на правя тази жертва, при положение, че нямам никаква изгода? Светът е сложно нещо. Необясними неща трябва да се случват. Засега мисля, че съм успяла да защитя принципите си и да не позволявам на който и да било да ми се меси в интересите и заниманията. Така и смятам да продължавам, дори и да остана по-самотна.
Днес се случи и нещо друго. Чудя се, дали трябва да се подчиняваме на хора само заради дадената им власт. Да съжаляваш за нещо, за което очевидно не си виновен и всички го знаят. Смирено да гледаш и да не правиш нищо по въпроса освен да се съгласиш. Твоят глас трябва ли да раздере тишината или главата ти трябва да остане поклонена и смирена? Няма отговор на този въпрос, поне за мен, но все пак другия има силата, твоят вопъл не ще остане безнаказан, но никой няма да ти повярва, защото си никой. Да, той има силата. По-добре е да мълчиш, защото каквото и да кажеш, различно от мнението на силния, то ще е грешно. Мълчанието те спасява.
Ден 5.
Съжалявам, но не мога да се сетя кой ме е попитал и къде ще ходя... явно съм обещала нещо.. но наистина не помня, тука правя голямата грешка да кажа мисъл, която не е моя (за влюбените, които си обещават...), което звучи леко тъпо, всмисъл въобще не ми се вписва в стила (според мен) и някак си личи и разваля всичко останало, но има някои ценни казани неща за връзката м/у думите и действията
Хей, ще идваш ли?
Главата ми отново гъмжи от въпроси. Това нормално ли е? – още един въпрос. Всички факти пораждат запитвания в мен, на които не мога да отговоря, или пък мога, но когато всички са така разбъркани в главата ми ме объркват и се чувствам безпомощна.
Когато кажем нещо, дори и да е толкова незначително, имаш ли право да се откажеш в послдния момент от казаното. Или трябва да държиш на думата си дори и за най-малките неща. А защо човечествтото е поставило на такава висота езика? Защо когато си казал нещо, то се счита, че ще го направиш. Защо думите се обвързват така с действията? Когато се замисля, се чувствам странно за това. Дали наистина е толкова важно, или каквото и да кажеш можеш да го считаш за нищо?
Да вземем например влюбените. Те си обещават (чрез силата на думите) дори невъзможното, а не правят дори и на половина от това, което могат. Колко странно е това? Може ли всеки да се отмята от думите си когато поиска. Аз го правя. Почти никога не казвам това, което ще направя и не обвързвам думите особено с действоята си. По този начин възможно ли е да ме приемат за несериозна? Да не държиш на думата си толкова непростимо нещо ли е?
Зависи от хората, които те съдят. Зависи от обстоятелствата, зависи до колко еважно това, което си отхвърлил. Зависи от много неща. Този отговор не задоволява дори и един мой въпрос. А какво остава за останлите?
Ден 1.
1вият ден е най-тъпо написан, сега като го прочетох разбрах, че не съм писала последователно и няма никаква идея, просто писания, в което също няма нищо лошо, все пак ако намерите нещо ценно, моля споделяйте, ще уважа и просто мнения, а за тези които са твърде мързеливи да го четат, ще кажа че не изпускат нещо сензационно.."
My life? There isn’t such thing.
Това е един от така добре познатите песимистични дни, в които се оказвам жертвата на всички лоши настроения около мен. Ужасно е да чувстваш, че мисията на живота ти е единствено да бъдеш изтривалка на чужди обувки. Дори и да не искаш тази съдба не можеш да направиш нищо, защото все пак ти си само такава незначителна част от света и никой няма да те послуша. Понякога ми се иска всеки ден да има основните черти на онези дни, в които всичко е наред и си мислиш и мечтаеш постоянно да усещаш това сладко чувство на удовлетворение от живота. Но уви, има и ужасни дни, това са части от времето, в които единственото, което витае в ума ти, е колко зле е положението, как всички са срещу теб и никой не те слуша и още много такива неща, които провалят сладкото чувство от това, че си жив. За съжаление песимистичните дни са много повече от оптимистичните.
Поне в моя живот.
Всички мисли в дни като този са велики и мъдри. Песимизмът означава самота, самотата ражда гениални идеи. Като изстрадала доста, мога да кажа, че такива мисли трябва да се отбелязват няъде, защото не всеки ден можеш да измислиш нещо наистина гениално, породено от лоши чувства и самота.
За момента животът ми се развива в добра посока, мнение на всички около мен, само аз мисля, че ставащото с мен е лошо. Може би съм права, а може би мисля така вмомента заради деня.
Вече остават две минути до новия ден, аз все още не съм осъзнала какво е станало в предишния. Така съм изгубила токова много дни, месеци, дори години, в опитване да разбера какво всъщност се случва с мен, какъв е смисълът да продължавам или просто коя съм. Това отново са песимистични въпроси. Иска ми се да напиша нещо в онези дни, когато съм щастлива и всичко е наред, за да сравня двете гледни точки, но знам, че това никога няма да се случи, защото в тези дни ми е най- малко до писане. Все пак съм щастлива и умът ми е зает с различни други неща, най-малко ми се сяда пред компютъра да пиша нещо.
Знам, че това неприятно чувство ще отмине скоро, но когато съм нещастна, знам, че съм направила нещо значително за себе си, дали е било грешка, нещо отдавна държано в тайна или нещо подобно, аз съм направила голяма стъпка в живота си и от това винаги боли. Да настъпваш напред в непознатото, да оставяш следи, които може би ще бъдат последвани, е винаги поемане на риск. Никога не знаеш какво ще се появи зад ъгъла. Това са рисковете на живота. Това го прави невероятен, необикновен и единствен. Трябва да правиш нови неща, за да не тъпчеш на едно място и да се чудеш накъде да поемеш. Рисковете са, за да бъдат поемани. От всеки. Най-много от мен. Това означава да живееш – да поемаш рискове.
Ден 2.
хаха, силно казано е последното изречение, но понякога наистина го мисля, мога да говоря с часове над това и да защитавам тезата си xD ъмм ~ беше момчето, което харесвах, така е написано и в оригинала, не крия просто име от вас, тогава бяхме само приятели, и то скарани приятели =/ в последствие се сдобрихме (аз му проговорих... понякога трябва да се правят такива неща) но всичко е наред, когато свършва добре, скоро тръгнахме, иии следващите сърдения не бях тази която си рони гордостта =) ноо се оказахме твърде различни и горди за да създадем връзка заедно =/
Maybe you should talk to him first.
Днес разбрах, че има и трети тип дни – безразличните дни. Това скучно чувство, обземащо те в тези части на деноношието, ужасни са! Минават монотоонно и ти не знаеш дали си там, където мислиш, че си, дали спиш, дали си буден, дали си жив. Просто наблюдаваш и не вършиш нищо.
Hi Gamma!
Hi, I have to change my clothes, come with me.
Ok.
Did u see ~ today?
Yes, but it was so wired, he stared me in my eyes, and he didn’t tell a word! Oh, I’m so alone.
Hum, maybe you should talk to him first.
Останах втрешена, потресена и замислена след този малък разговор. На пръв поглед приятелски повърхностен разговор, но понякога човек чува и успява да раздели безсмислиците от умните неща. Мислех цял ден над това. Дали мога да преодолея гордостта си и да се моля за постигане на целите си? Или не трябва да ме напуска вярата, че имам всичко, от което се нуждая, и рано или късно, без никакви усилия, получавам всичко, което поискам?
Все още не съм решила, но защо тогава още отстоявам гордостта си? Защото искам. И мога. Това и ще правя, предполагам, каквото и да стане. Просто ми е в кръвта. Не мога да се подчинявам на някакви си простосмъртни, решили, че могат да управляват живота ми, както поискат.
Някакви си простосмъртни. Силно казано, нали? Но е вярно! Другите са такива.
Аз съм съвършенството.
Ден 3.
Мисля, че това е доста стойностно, поне за мен, и може би е най-доброто дотук. Наистина тогава се чувствах много странно, имах приятели, но просто понякога не искаш да си с други, сега докато го четох се сетих, че когато говоря за любовта и самотата можеш да си влюбен в себе си xD иии тгава ще си винаги с човека който обичаш xD
Why are you sitting here alone?
Дали някой знае още от раждането си с кои хора трябва да е в група, с кои трябва да е риятел и с кои враг? Ако има такива хора искрено им завиждам. Този избор ми се струва най-трудното нещо в момента. Стоях сама, а около мен имаше огромен брой различни групи от хора. Минаваха самотни също. Поздравяваха ме и отминаваха. Но аз бях сама. Имам много възможности за приятелство и създаване на група от хора, също и много затворени врати. Дали все още не мога да реша, дали не искам или просто най-добре се чувствам в собствената си компания?
Има толкова различни хора. Как въобще успяват да се намерят такива с общи интереси, които искат да са заедно. Изглежда толкова трудно. Сякаш имам от всички други хора по нещо, и все пак не се чувствам добре с никого. Май отговорът е, че сама се чувствам най-добре. Дали това ще важи и за любовта? Ако е така е плашещо. Все пак любовта е взаимно отношение. Когато си влюбен, това е най-важното – да си с човека, когото обичаш. Не сам!
Малко съм объркана... не малко... Това нормална част от живота ли е? Да не можеш да си намериш мястото буквално? Мястото в училище, мястото в ежедневието, мястото в живота. Това не е загадка, в която има верен и грешен отговор. За всеки отговорът е различен и го разбира (или не) в различна фаза от живота си.
Отново намерих съчувствие при най-добрия ми приятел – музиката. Можеш да слушаш музика по всяко време, във всяко настроение, добро или лошо, вкиснато или весело, ако си тъжен или щастлив, какъвто и да си, където и да си. Невероятно е как може да има толкова много различни песни, подходящи за всичко. Няма съмнение, че помага. Обичам да слушам музика. Просто обожавам я! Незивисимо каква е. Много ме дразнят закостенелите възгледи на всички, че даден вид музика е кофти без дори да са го слушали. Всички се влияят от мнението на другите. Е, аз харесвам всичко, всичко ми допада.
Ден 4.
Тук отново става дума за въпроснот момче от 2ри ден, в общежитието има стая за свирене, ядосах се, че не мога да свиря на пианото, защото той свиреше там на своята китара. Аз без музика не мога! за това отидох в другата стая и надух стереото с любимите ми ГД който той май че мразеше.. леко така че дойде и каза фразата заглавие тоно и ясно, след това си замина в неговата стая, а аз не казах нищо.. просто нямах възможността и останах едва ли не с пръст в устата, а тук съм го представила сякаш нямам никаква вина, и двете може да са верни, зависи от гледната точка =)
Не мога да свиря, докато ти надуваш музиката в съседната стая!
Винаги съм мечтала да живея сред много хора. Всички казват, че хората искат това, което нямат. Може би е вярно, а може би не, но аз наистина исках да живея сред много хора и мечтата ми се сбъдна. Сега идва проблемът – никога не съм се съобразявала с други хора в дома си, и винаги съм издигала собствените си интереси. Нещо да ми се забрани беше немислимо, или да спра да го правя, заради друг.... това са глупости.
Това може би отново ме навежда на мисълта за самотата. Дали наистина най-добре ще се чувствам самотна, или е лесно да се приобщиш към групата от хора и да живееш задружно с тях?
Да не мога да правя нещо, защото преча на друг - това е непростимо! Защо съм длъжда на правя тази жертва, при положение, че нямам никаква изгода? Светът е сложно нещо. Необясними неща трябва да се случват. Засега мисля, че съм успяла да защитя принципите си и да не позволявам на който и да било да ми се меси в интересите и заниманията. Така и смятам да продължавам, дори и да остана по-самотна.
Днес се случи и нещо друго. Чудя се, дали трябва да се подчиняваме на хора само заради дадената им власт. Да съжаляваш за нещо, за което очевидно не си виновен и всички го знаят. Смирено да гледаш и да не правиш нищо по въпроса освен да се съгласиш. Твоят глас трябва ли да раздере тишината или главата ти трябва да остане поклонена и смирена? Няма отговор на този въпрос, поне за мен, но все пак другия има силата, твоят вопъл не ще остане безнаказан, но никой няма да ти повярва, защото си никой. Да, той има силата. По-добре е да мълчиш, защото каквото и да кажеш, различно от мнението на силния, то ще е грешно. Мълчанието те спасява.
Ден 5.
Съжалявам, но не мога да се сетя кой ме е попитал и къде ще ходя... явно съм обещала нещо.. но наистина не помня, тука правя голямата грешка да кажа мисъл, която не е моя (за влюбените, които си обещават...), което звучи леко тъпо, всмисъл въобще не ми се вписва в стила (според мен) и някак си личи и разваля всичко останало, но има някои ценни казани неща за връзката м/у думите и действията
Хей, ще идваш ли?
Главата ми отново гъмжи от въпроси. Това нормално ли е? – още един въпрос. Всички факти пораждат запитвания в мен, на които не мога да отговоря, или пък мога, но когато всички са така разбъркани в главата ми ме объркват и се чувствам безпомощна.
Когато кажем нещо, дори и да е толкова незначително, имаш ли право да се откажеш в послдния момент от казаното. Или трябва да държиш на думата си дори и за най-малките неща. А защо човечествтото е поставило на такава висота езика? Защо когато си казал нещо, то се счита, че ще го направиш. Защо думите се обвързват така с действията? Когато се замисля, се чувствам странно за това. Дали наистина е толкова важно, или каквото и да кажеш можеш да го считаш за нищо?
Да вземем например влюбените. Те си обещават (чрез силата на думите) дори невъзможното, а не правят дори и на половина от това, което могат. Колко странно е това? Може ли всеки да се отмята от думите си когато поиска. Аз го правя. Почти никога не казвам това, което ще направя и не обвързвам думите особено с действоята си. По този начин възможно ли е да ме приемат за несериозна? Да не държиш на думата си толкова непростимо нещо ли е?
Зависи от хората, които те съдят. Зависи от обстоятелствата, зависи до колко еважно това, което си отхвърлил. Зависи от много неща. Този отговор не задоволява дори и един мой въпрос. А какво остава за останлите?
1.
анонимен -
Не ти пиша, за да те съдя, просто да ти ...
30.08.2009 00:10
30.08.2009 00:10
Не ти пиша, за да те съдя, просто да ти покажа и друга гледна точка - моята :) "Да не мога да правя нещо, защото преча на друг - това е непростимо! Защо съм длъжда на правя тази жертва, при положение, че нямам никаква изгода?" Имаш изгода - уважението или симпатията на човека, за когото си се жертвала. Това не е малко и не е подмазване, просто добро държание в обшеството, което изненадващо често ни кара да се чувстваме добре и полезни, въпреки че на пръв поглед е сякаш не зачитаме собствените си интереси (ето че назовах още една изгода).
цитирайНапомням, че хората се се променят, това са мои доста отдавнашни мисли, ако мога дакта да се изразя, сега мога доста да си противореча, и дори толкова пъти съм заемала обратната позиция на алтрУиста пред егоистите в живота си..'
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 25
